Ямбол - от древността към бъдещето: Учебното дело в с. Недялско преди 1944 г. и учителстването на Елисавета Багряна там през 1910 г.

"Ямбол - от древността към бъдещето" е рубрика на 999, която се реализира със съдействието на Държавен архив Ямбол.

Началото на учебното дело в с. Недялско (ст. Автане) е поставено през далечната 1856 г., когато будни българи, съхранили любовта към всичко родно, определят две стаи, разделени от малко коридорче, намиращи се на североизточната част на църковния двор за училище.

Тогава България е била под турско робство, обаче с. Автане не е било турско село. В него е имало само трима турци - представители на централната турска власт. Това положение безспорно благоприятствало откриването на училище толкова рано и значителният брой деца, около 20-30, предимно момчета. Около 1865 г. учители са били хора от селото - дядо Никола Узунов и дядо Райчо. Те не са имали специално педагогическо образование, но са били будни за времето си хора. Ходели са спретнато облечени със селски дрехи, обшити с гайтани. Съвременница на това време баба Йова разказва: ”Стояхме по пет-шест деца на дълги скамейки. Краката ни опираха на земята. Подът се мажеше с кал. Ние пишехме на плочи, но преди нас само слушаха.”

След Освобождението обществено-икономическия живот в страната започва да се променя. Трябва да се преодолее изостаналостта следствие на дългото робство. За един къс период от време броят на учениците значително се увеличава, в т.ч. и на момичетата. Тесни станали двете стаи за големия брой любознателни деца. И така през 1892 г. в резултат на общите усилия на цялото население, до камбанарията на църквата се построява по-внушителна училищна сграда с 4 учебни стаи. Разкривените дървени скамейки се заменят с чинове, а подът се покрива с дюшеме. В клас имало по 10-15 ученика, като успешно завършвали по-малко от половината. Главен учител в новото училище бил Георги Николов от Ямбол. Същият е имал педагогическо образование, бил строг, но много справедлив и добър. Подпомагал бедните деца. Снабдяването на училището с дърва и други пособия ставало от родителите, в натура. Първоначално на учителите също се заплащало в натура, с пшеница. Броят на постъпващите в I отделение ученици всяка година нараствал. След няколко години се оказало, че само първоначалното училище не може да задоволи нарастващите потребности. Така 1907/1908 г. се открива Автанското първокласно училище, в същата сграда на първоначалното. Първи клас на класното училище наброявал 30 ученика. По това време малко са училищата в околията които могат да се похвалят с прогимназиален клас на обучение. Обичайно по селата обучението приключвало до IV отделение. Желаещите да учат по-нагоре трябвало да заминат да учат в града, ако родителите имат парична възможност, разбира се.

На следващата година училището се именува Автанска смесена прогимназия. Смесена, защото в нея се учели деца и от съседните села - Първенец, Люлин, Богорово и Войника. Системата на обучение била един учител да води всички дисциплини на съответния клас. През учебната 1910-1911г. се открива и трети прогимназиален клас (равносилно на днешния VII клас).

Периода 1913-1916 г. се характеризира с голямо постъпление ученици в I отделение, съответно 90, 92, 115 и 120 ученика. При това положение четирите учебни стаи не са в състояние да поберат такъв голям брой деца, в резултат на което се прибягва до ползването на отделни стаи на частни стопани.

По време на войните, а и след това времената били такива, че много често по-големите деца били ангажирани в домашната и полската работа. Затова класните наставници посещавали родителите по домовете, говорили им за важността и значимостта на образованието. А каква била дисциплината в училище и на какви морални ценности и трудови навици учителите учили децата научаваме от Протоколната книга на учителския съвет, където през 1921 г. се коментира ученик от I прогимназиален клас (дн. V клас) “....за това, че е ходил по любов, хващал се на хорото като ерген, говорил неморални работи по адрес на учителите...” му се намаля поведението. Всяка пролет се организирала пролетна трудова седмица. В какво се състояла тя? Първият ден по 5 ученика от всеки клас трябвало да изметат старателно класните стаи, коридора и учителската стая. Други 5 ученика да измият чиновете, а други 4 от всеки клас да приготвят вар за измазване на училището. Под ръководството на класните наставници мазането се предшествало с носене на плява и постилане по пода, да не се замърсяват дъските. На следващия ден учениците извършвали мазане “втора ръка” и измиване прозорците и пода. Следвал ден за почивка. На третия трудов ден се миели повторно прозорците и особено пода, с пясък. След като си внесат чиновете в класните стаи, другите два дни учениците подреждали училищната библиотека, кабинетите по химия и физика и премитали училищния двор. А околийския училищен инспектор А. Крайчев в свое окръжно (1943 г.) относно културната работа на учениците през коледната ваканция разпорежда ”…гимназиалните ученици трябва да използват ваканцията най-разумно. Не бива тия млади хора да бъдат оставени да прекарат свободното от учебни занятия време в безделие. Това не само е вредно, но и опасно...“. По-нататък ги приканва да организират групи за коледуване, да разучат и представят някоя пиеса, да дадат литературно-музикална забава, да устроят честване на местни, културни и др. дейци или на падналите за Родината. Учителите зорко бдели за държанието и поведението на гимназистите - във и вън от училище. Последните трябвало да бъдат „в спретната ученическа униформа, да не посещават под никакъв предлог кафенета и кръчми, да не се събират на гуляи или танци по какъвто и да е повод, да не дружат и се събират с лица, които биха ги отклонили от пътя на националното възпитание“. За по-ефикасен контрол дежурните учители обхождали улиците и заведенията.

Нова свежа струя в учителското съсловие се появява през 1927 г. с идването на работа като учител, а по-късно и като директор - Тодор Шейретов от Сливен. Около него се обединява едно здраво ядро от млади и прогресивни учители - учители в пълния смисъл на думата. Учели са младо и старо да четат, да смятат, да пишат, да режат лозя, да облагородяват дръвчета. Организирали вечерен университет, давайки знания на любознателното население. Повишили грамотността и културата на селяните. Учителите заедно със семействата си живеели постоянно в селото. Опознали напълно селския бит и нравственост, изнасяли още сказки, организирали забави и вечеринки към читалището, а театралния учителски състав често посещавал и околните села. Средствата набирани от вечеринките се използвали за подпомагане на слабите деца. Учителките посещавали селските домове, където са въздействали за издигането на жената селянка в просветно отношение, давали й необходимите съвети и напътствия по отглеждане на децата, по домакинство и шев.

С особена тържественост всяка година се празнувал Деня на славянската писменост и култура. На селския мегдан, под големия бряст се стичало цялото село. Училището - украсено с цветя и зеленина, а образите на светите братя - обвити в божур. Този ден се превърнал не само в любим празник за училището, но и за цялото село. Тържествено звучал химна “Върви народе възродени”, а учениците изнасяли богата литературно-музикална програма. Някои по-будни ученици, а също и учители участвали и в църковния хор, вземали активно участие по време на църковните служби.

През учебната 1934/1935г. учениците наброявали 284 в първоначалното училище и 108 в прогимназията, а учителите разпределени съответно 7 за малките и 3 за прогимназистите. Все повече сградата се оказвала тясна за големия наплив учащи. Поради липса на учебни стаи се наемали частни такива. Това наложило строежа на новото триетажно училище, открито през 1937 г. Неговият строеж е възложен на предприемачи, но участие взело цялото трудоспособно население на Недялско. Новата учебна сграда дала богати възможности за водене на по-ефективен учебно-възпитателен процес. С особено внимание и грижи се отнасяли учителите към най-бедните деца. За тях те настоявали и успели да открият безплатна ученическа трапезария. Първоначално средствата за издръжката били набирани от вечеринки, лазаруване, коледуване и др., а по-късно от касата за обществено подпомагане-Бургас и от бюджета на общината. През учебната 1942/1943 г. от 358 деца безплатен обяд получавали 58 ученици. През 1943 г. за подпомагане на социално слабите деца се обособява и взаимоспомагателна каса – фонд „Бедни ученици“.

Тежки и непоносими са били годините 1941-1944. Много от учениците спрели да посещават учебните занятия поради липса на обувки. Учителският съвет през м. декември 1941 г. взема решение в часовете по ръчен труд да се направят топли налъми (дървени чехли, отгоре покрити с кожа или дебело парче плат, заковани с пирони). Ямболския околийски училищен инспектор А. Крайчев в свое писмо дава разпореждане „…Като се има предвид трудностите при снабдяване с обувки и облекло, Министерството на народното просвещение обръща внимание при провеждането на часовете по телесно възпитание да се избягва продължителната маршировка, както и силното удряне на краката о земята. Ходенето да става с повдигане, а не с влачене на краката…” Поради липса на горни дрехи, обувки и газ от 19.02.1942 г. учебните занятия се прекратяват. От кореспонденцията до околийския училищен инспектор от 1943 г. научаваме още, че за капак на всичко е върлувала и малария и голям процент от отсъстващите ученици били болни от малария. Въпреки всичко с особена строгост се държало на редовната посещаемост в училище. На родител, не пуснал ученик на училище поради нехайство и без уважителна причина му се налагала глоба от 200лв. В същото време, въпреки немотията и несгодите учениците проявили и съпричастност към пострадалите от въздушните нападения в страната, по време на Втората световна война. От всеки клас направили списък-волни пожертвования. Всеки ученик дал между 2 и 5 лв. и общо училището в с. Недялско събрало сумата 1202 лв. Следвайки бурните събития от 1943-1944 г., учителите приканвали жителите от селото, всеки ден от 17 до 18 ч. в училището, където им четяли по-важни съобщения и статии от всекидневния печат върху вътрешните и външни събития, културни и стопански въпроси.

Към 1944 г. учениците наброяват 246 в първоначалното училище, с 7 учителя и 130 в прогимназията, с 3 учителя. Училището е средищно и в него се учат деца от селата Недялско, Първенец, Люлин и Богорово. Основната издръжка идвала от държавата, на следващо място от училищните фондове (имоти и капитали) и на трето място от селската община. По това време училището в Недялско е притежавало близо 666 дка ниви, които са давали доход от 95 415 лв. (за справка – за поддържане зданието и училищната покъщнина разходите възлизали на 227 000лв.).

Малко известен факт е, че през 1910 г. Елисавета Багряна, тогава г-ца Елисавета Белчева учителства в с. Недялско. През 1961 г., 50 години след учителстването си, Багряна посещава селото и с вълнение разтваря главната книга на тогавашния трети клас, вижда подписа си и отметките, които е правила върху нея. Спомня си, че някои ученици са били на възраст по-големи от нея самата. Ето какво споделя поетесата когато посещава селото отново през декември 1981 г.: “След като завърших гимназия в София през 1910 г. имах голямо желание да стана учителка. Баща ми се обади на свой познат в министерството на народното просвещение и от него разбрахме, че в с. Автане има свободно учителско място. Тогава за пръв път в училището се откриваше III прогимназиален клас. Аз с голяма радост приех да работя тук. До селото ме заведе баща ми с кола .(Бел.авт. Пътуват с влак до гара Стралджа и оттам с файтон до с. Автане)Първото нещо, което запомних беше грамадния бряст в центъра. Като сега го помня. Спряхме колата точно под него. Беше огромен, клонест и зелен. Наоколо бяха наредени двуетажни селски къщи с дървени балкончета, потънали в нацъфтяли червени карамфили. Тези карамфили помня и до сега... Станах учителка по бълг. език и класен ръководител на новооткрития III-ти клас. Директор на училището беше Тодор Христов. Тази година е най-щастливата в моя живот. Бях само на 17 години. Родена съм в София. Никога не бях ходила в село. Не познавах живота, не знаех как живее селският народ. Тук видях всичко и се научих на много неща. Опознах много страни от живота, почувствах душата на селяка. По това време вече пишех стихове, но само тайно и на листчета. Наблюдавах народните обичаи. Спомням си на Бъдни вечер, около големия бряст на мегдана играеха коледарите, всички се бяха събрали, извиваха се хора....Тогава училището беше в стара сграда, която по-късно станала родилен дом. Спомням си колко кално беше през зимата и учениците идваха на училище на кокили. Моите ученици бяха много добри, а и много трудолюбиви... В моите часове слушаха много, декламираха стихове, а и аз им декламирах....”