Столична библиотека обяви Христо Карастоянов за разказвач на февруари

Писателят Христо Карастоянов – роден в Тополовград, но с местожителство в Ямбол, не защото не е имал възможност да стане столичанин, а защото е избрал да пие всеки ден кафето си с най-близките приятели, ще се срещне на 21 февруари с читатели в София като разказвач на месеца на Столичната библиотека, а на 22-ри ще празнува 70-тия си рожден ден с внуците си.

„За тия 70 години съм правил страшно много глупости. Единственото, заради което съм спокоен е, че не се отказвам от нито един ред, който съм написал – хубав, лош, няма значение. Лаская се от мисълта, че не се срамувам нито от една написана дума.“, сподели той в предаването „Сценична треска“ на БНР.

Признава, че хем е поласкан, хем притеснен от избора на Столичната библиотека да го обяви за разказвач на февруари. „Когато човек е млад, всичко, което хвърчи, се яде. Тогава си въобразявах, че мога да пиша разкази. Сега вече се страхувам, че не съм бил съвсем прав. /…/ Винаги съм мислел, че разказът е висшият пилотаж на белетристиката. Той е най-трудният във всичко, което се нарича литература.“, признава Карастоянов и допълва, че не се обижда, когато някой някъде спомене за него като за ямболски автор. „Да, аз съм ямболски автор. Погледнато отдалече, като че ли по-ясно се виждат нещата.“, казва писателят.

Стъпвайки върху максимата за най-важните първи 7 години от човешкия живот, Карастоянов я надгражда с мисълта, че „не по-малко важни са и първите 70 години от живота на човека“.

Като поет с китара отпреди много години, се връща в спомените си към фестивала „Ален мак“ в Благоевград, наричайки го „странна топка, която се подаваше на тогавашните млади хора – да направят своя Удсток“. И добавя: „Малцина подхванаха тази топка. Имахме възможността много неща да кажем с китарите, но някак си не се чуха.“

Целият му трудов живот, както го нарича, е минал във вестници – като журналист и публицист. Сега определя себе си като кротък пенсионер. Смята въпроса за осмислянето на втората половина от живота за много важен, но уточнява:

„Животът няма втора половина. Той е един, не се дели на половини. Това, че „стигнах 50 години“, „преполових живота си“, „започвам наново“ някак си звучи като извинение за това, което не си направил през петдесетте години."

Все се кълне, че "това е последната му книга". Дори публично. Защото: "Странно нещо е в наши дни издаването на книга. Хем е суета, хем е суетня. Започваш да мислиш сега какво ще стане с тая книга, пък ще я харесат ли, ще я представят ли по телевизията... Едни такива истории. Но след това ти минава и започваш отново."

В аванс от Радио 999 желаем на Христо Карастоянов по повод 70-годишния му юбилей никога да не угасва усещането му за справедливост и несправедливост и да не се уморява да го показва в текстове.