Майки от Ямбол изпращат децата си срещу турците по време на Априлското въстание

Сливен е един от центровете за подготовката на организираната въоръжена борба срещу поробителите

„…Аз видях човешки кости и черепи на полето ... Няколко глави бяха докарани в Ямбол от турци... Три глави бяха хвърлени на улицата пред къщата на италианския генерален консул в Бургас, по това време намиращ се в Ямбол… Селата Медвен и Жеравна били ограбени. Тридесет и шест души били взети пленници, докато другите били убити и главите им били изложени пред къщата на губернатора на Сливен...“

Това са част от кървавите картини, които американецът Юджийн Скайлър, генерален консул и секретар в дипломатическата мисия на Съединените щати в Константинопол през 1876 г. - 1878 г., описва в доклад от 192 страници до Държавния департамент на САЩ след Априлското въстание в България.

„Твърди се, че кланетата и зверствата в България не са били заповядани от Портата и че тя дори не знаела за тях… сигурно е, че почти всички тези, които са се отличили особено, заради своята жестокост и варварство, са били наградени или повишени от Портата, или оттогава заемат висши длъжности в армията…“, категоричен е Скайлър.

Сред „турците, които са най-виновни за кланетата, за зверствата и заслужават най-сурово наказание“, той посочва името на Шефкет паша. „Има основание да се счита, че разрушаването на Бояджик е дело на лично отмъщение от страна на Шефкет паша, който е бил роден в това село“, пише американският дипломат.

„…Изнасилвали жени и девойки, убивали и отвеждали в робство, убивали деца, убивали бягащите при приближаването на войската селяни, убивали и онези, които оставали, убивали и които криели, и които предавали оръжието: едните за това, че то е у тях, а у онези, които нямали — че не го предават...Много гладни деца се скитат. Турците взеха някои от тях, за да ги обърнат в мохамеданство.“, четем за събитията в Бояджик и ямболско и в записките от 25 май 1876 г. на управляващия руското консулство в Одрин княз Алексей Николаевич Церетелев - първият чужденец, който е обиколил пострадалите селища у нас след Априлското въстание, и първият, заедно с Юджийн Скайлър, който изработва проект за автономията на България.

Благодарение на разкритията на хора като Скайлър, Церетелев, на журналиста Джанюариъс Макгахан от “Ню Йорк Хералд” и „Дейли нюз“, на Антонио Галенга от „Таймс“ и други, светът най-после обръща внимание на безчинствата, които поробителите извършват в България. Техните публикации за зверствата на Балканите са повод за провеждане на Цариградската конференция през декември 1876- 1877 г., а след това и за единадесетата Руско-турска война през 1878 г., довела и до Освобождението на България.

Дотогава, хайдушките чети на български патриоти са използвани от „Великите сили“ (и не само от тях) за техните икономически интереси на Балканите. През 1821 г. хората на Стоян Индже войвода и Кара Кольо Омарчлията остават костите си в битката при Скулени край река Прут в днешна Молдова, а сливналията Сава Бинбаши – пред конака в Букурещ, с надежда, че предвожданите от гърка Александър Ипсиланти – тогава генерал-майор в Руската императорска войска, въстаници във Влашко и Молдова, ще подкрепят и бунтовниците в България.

Ямболците Георги Гарабчи войвода, Будак Стоян войвода, Георги Мамарчев от Котел, Петър Бояджиолу, Кичук Тодор, Злати Бакърджиолу, Тодор Кършеолу и други от Сливен, се бият редом до руските войски в десетата война между Русия и Турция 1829-1830 г., отново с надежда за освобождение на България.

Българи са участвали във всички въстания срещу турските поробители на Балканите, но и съседите ни, и „Великите сили“ са преследвали само своите интереси. А в България е имало жестоки кървави репресии, в това число и срещу мирното население. За да се стигне до това една майка да каже на сина си: „Иди, чедо, иди, мила рожбо, да смажем нашия душманин! Стига вече черни почерняхме от тия върли изедници!”.

Тази жена е съпругата на Дражо Хаджигеоргиев - един от най-ревностните дейци в борбата за българска просвета и църковна независимост в Ямбол и областта. А датата е 20 април (2 май по нов стил) 1876 г., когато ямболските въстаници заминават към Сливенския Балкан, за да се присъединят към четата на Стоил войвода. Синът й Георги Дражев води въстаниците. С него са също баща му, братята му Ставри и Бельо. Знамето носи Жеко Андреев.

А знамето е ушито от учителката Тининка Георгакева и Радка Белева, чиито близки също се включват в Априлската епопея. От едната страна върху зеления плат с жълта и бяла сърма е извезан лъв с корона, отгоре с надпис „Свобода или смърт”. От другата страна се четат думите „Ямболци, да измрем за отечеството”.

Тайният революционен комитет в Ямбол е основан именно в дома на Дражо Хаджигеоргиев на Георгьовден – 6 май (23 април по стар стил) 1873 г. Година по-рано председателят на комитета Георги Дражев се среща с Васил Левски. Освен Георги, който става и председател на революционния комитет, в подготовката на организираната въоръжена борба се включват също Иван Белев, Жеко Андреев, Захари Величков, Атанас Кратунов, Никола Попиванов, Киро Икономов, Панайот Гайдаров и др. Техните майки и съпруги усърдно шият въстаническите дрехи, приготвят сухари. В дома на Георги Дражев често отсядат Стефан Стамболов, Георги Икономов и Иларион Драгостинов, които са посрещани и укривани от баба Дражевица и нейните дъщери Стефанка и Василка.

„В края на март някои млади мъже от Сливен, подтикнати от възмутителните и несправедливи действия, извършени от властите, отишли в близката планина. Техният брой постепенно нараснал на 24... Те били командувани от някой си, наречен Хиларион, по прякор Одески, който обаче не бил руснак, а българин, роден в Русчук. Към четата се присъединили някои селяни от Ширамзия и Негово, но на 19 май те били обградени от 300 души редовна войска и някои били башибозуци, които били събрани от съседните села по заповед на валията от Одрин“, предава впоследствие разказите на очевидци Юджийн Скайлър.

Хиларион Одески, когото Скайлър цитира, всъщност е Иларион Драгостинов, главен апостол на Сливенския революционен окръг по време на Априлското въстание. Негови помощници са Стоил войвода и Георги Обретенов. В сведенията, съхранени във фонда на Държавен архив-Сливен, като дейци по подготовката на Априлското въстание и участници в четата на Стоил войвода се посочват Илия Папанчев, Ставри Ненов, Бармук Андон Кутев, Васил Жечков, Нено Господинов, Петър Каракостов, Петър Александров, Стефан Шекерджиев, Георги Бошнаков, Димитър Киров, Желю Д. Бояджия, Марин Димитров и Иван Андонов. Последните двама са от малцината, останали живи от четата на Стоил войвода и дочакали свободата като доброволци в четата на Панайот Хитов. В четата на Христо Ботев се включва сливенецът Никола Иванов Кючуков, а Димитър Иванов Кючуков години наред е ятак на четите, предвождани от Панайот Хитов и когато се сформира четата на Стоил войвода, той снабдява с потребното и нея.

Иларион Драгостинов и Георги Обретенов също формират свои чети. Заедно с четите на Стоил войвода и на Георги Дражев, дружината наброява 72-ма души. Тя води няколко тежки сражения с турските потери, тръгнали по следите им след падналия сняг в Сливенския Балкан. Ръководителите на въстаническата група, събрана на „Куш Бунар“, решават въпреки малкия брой въстаници да осъществят набелязания план за вдигане на въстание в балканските села из котленския край.

На 10 май те водят бой при село Нейково (Котленско) около прохода „Вратник“ с потерята на Осман бюлюкбаши. Там Георги Дражев и Стоил Войвода са ранени, а знаменосецът Стефан Серткостов е убит. Там загиват също Иларион Драгостинов и Георги Обретенов.

Знамето се поема от Стоил Войвода. Заедно с Георги Дражев и Жеко Андреев продължават към селата Близнец и Бинкос, Сливенско.

На 12 май в местността Чешме, при село Бинкос са заловени от потеря. Стоил войвода е убит, турците занасят главата му, набучена на кол в село Близнец. Георги Дражев и Жеко Андреев са откарани в Нова Загора.

В своята книга писателят-историк Денка Илиева разказва, че когато бричката, с която го водят, навлиза в двора на затвора, Георги забелязва зад един от прозорците баща си и двамата си братя Ставри и Бельо. Махва с ръка за поздрав и извиква: „Няма нищо, българинът за свободата си той знае да мре. Скоро тези читаци ще видят на мястото, където сега е забучена главата на дядо Стоил, да се развява българско знаме с лъв”.

След четири дни Георги Дражев е проводен в Одрин и представен пред мезлиша, председателстван от валията. Отговорите му са дръзки и смели: „Аз се бих и след мене ще излязат нови сили да се борят с вас, докато България се освободи”. Само една е молбата му: „Съгражданите ми не осъждайте, единствено аз съм виновен за всичко”. Осъден е на смърт чрез обесване.

По-късно, в писмо от 14 август 1876 г. американецът Скайлър описва как е спасил двама души от екзекуция. Вижда ги в тежки окови във влака за Ямбол. Трябвало да бъдат екзекутирани на следващия ден в Сливен. Той незабавно телеграфира на Хорас Мейнард – тогавашен министър-резидент на САЩ в Цариград, а руският княз Церетелев - съответно на руското посолство в Константинопол. Скайлър отбелязва пред турския околийски управител, че ще бъде държан лично отговорен, ако мъжете бъдат екзекутирани, преди да се получи отговор от султана. На следващия ден пристига телеграма от Константинопол: „Дадени са заповеди да бъдат спрени всички екзекуции за политически престъпления, които предварително не са били оповестени“. Скайлър споделя, че макар да е спасил живота на двамата бунтовници, тях сигурно ги очаква доживотен затвор в тежки окови.

На 29 юни (11 юли нов стил) 1876 г. от двете страни на моста над Тунджа в Ямбол, увисват две бесилки – едната на Георги Дражев, другата на Жеко Андреев. С красив и силен глас Георги Дражев подема песен: „Чуй ме, мамо, чуй ме песен кат ти пея. Не жали ме, мамо, не плачи за мене турци кат ме бесят. Скоро тези читаци оттук ще избягат. Българинът мъжки с пушка и с меч в ръка тях ще изгони!“. А последните му думи са: „Възкресни, Българийо!“.

Атанас Кратунов и Захари Величков са обесени в Одрин на следващия ден.

Писарят на тайния революционен комитет Никола Попиванов, става кмет на Ямбол през 1894-1896 г. По негово време общината закупува едно място на ул. „Ал.Батенберг” /сега ул.”Цар Освободител”, градинката срещу Дома на армията/. Никола Върховски пише „пренесоха се останките на покойниците”, но не уточнява на кои.

На това място днес се издигат два обелиска, свързани с паметна плоча, на която е написано: „Георги Дражев, Захари Величков, Атанас Кратунов, Жеко Андреев, Атанас Кожухаров, Ради Колесов. Вечна слава на борците, дали живата си за националното ни освобождение 1876 година”. След 1989 г. поддръжката за този паметник пое бизнесменът Стефан Лазаров, а скулпторът Трифон Леров изработи и монтира дървения кръст между двата обелиска.

През 1930 година спортен клуб „Слава“ в Ямбол събира средства и е изработен бюст паметник на Георги Дражев в близост до футболното игрище, което носи името му. Паметникът е запазен и до днес. Негов автор е скулпторът Йордан Кръчмаров.

През 1942 г. в Градския парк на място, което се намира срещу бившия паметник на Съветската армия, е монтирана скулптурата на Илия Петров и Иван Мандов, която увековечава подвига на Георги Дражев и загиналите в Априлското въстание и във войните ямболци. Днес той се намира в квартал „Каргона“, в триъгълника между улиците „Цар Асен“ и „Индже войвода“.

През 2016 г., на сегашната улица „Д-р П. Брънеков“, след моста за кв. „Каргон“ беше открита и възстановената паметна плоча на Георги Дражев. Зад идеята за възстановяването й стоят Регионалният Съюз на офицерите и сержантите от запаса и резерва(СОСЗР) и Клубът на пенсионера „Г. Дражев“.

Паметник на Стоил войвода е издигнат в Близнец. А в центъра на Сливен е паметникът на първия Сливенски митрополит Серафим, спасил града от опожаряване от ордите на Шефкет паша по време на Априлското въстание. В свое писмо до варненския митрополит Симеон от 15 септември 1876 г. митрополит Серафим сигнализира и за отвлечените и поробени от черкези момичета след кървавата разправа на Шефкет паша в Бояджик.

Американецът Юджийн Скайлър се опитва да вземе участие в процеса срещу Шефкет паша в Шумен, но му е отказано. През 1878 г. в Държавния департамент на САЩ, под натиска от Турция, срещу него започват разследване, следва понижение. Кръволокът Шефкет паша, вместо да бъде наказан, е награден с орден и назначен на служба в султанския дворец. Но пролятата кръв от четите на Стоил войвода и Георги Дражев предизвиква още по-голяма жажда за свобода у българите. Техните последователи не само вземат участие и в Освободителната война през 1878 г. Братът на Георги – Ставри Дражев, е и този, който води митинга пред Безистена след Съединението през 1885 г.